ЕЛИЗАБЕТ ДИМИТРОВА С РАЗКАЗ ЗА НЕЙНАТА ИСТОРИЯ ПО СЛУЧАЙ 25 ГОДИНИ КОХЛЕАРНА ИМПЛАНТАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

“Нека всички бъдем от хората, които ще направят света по-добър за всички, които не чуват”
от Елизабет Димитрова

дравейте, казвам се Елизабет Димитрова. От град Кюстендил съм, на 12 години и ще правя 13 години тази година. В този разказ ще разкажа моята история с кохлеарен имплант. Когато съм се родила, родителите ми са били изключително щастливи, че най-сетне ще имат дете. Аз обаче не си спомням точно историята си като малка, за да продължа ще разкажа това, което ми е разказвала майка ми. Ето какво ми е казвала, когато съм се родила някъде в 3 или 4 месец, майка ми е усетила, че нещо ми има, но не е била сигурна, дали това, което мисли е вярно. Но аз от факта, че не съм разбирала какво е говорила майка ми, съм станала много нервна и съм тропала с крак непрекъснато. Единственото, което ме успокоявало е, когато някой ме гушнел в себе си и аз съм усещала тупкането на сърцето. Точно тогава майка ми била сигурна, че аз не чувам и споделила мнението си с родата ми, но въпреки истината никой не й повярвал. В 9 месец вече съм казала първите думички и това заблудило майка ми, че може би аз съм чуващо дете и се е объркала с това, че не чувам. Истината, че аз съм проговорила е, че аз съм била на 50% чуващо дете само с дясното ухо. Друг проблем, който се появил, когато съм била на 1 годинка бил, че съм си накланяла главата на лявата страна, за да мога да чувам по добре с дясното ухо. Тогава майка ми взела решение, че трябва да отида на невролог, заради това странно държане на главата ми. Когато сме отишли в София за това, една жена ме вкарала в една стаичка и започнала да ми дава играчки и правела нещо с мен. След около пет минути тя излезнала и казала на майка ми че това прекрасно дете не било за при нея, тя нямала никакво такова нарушение, с което тя можела да се погрижи. Казала на майка ми да не плаче сега, че детето вероятно има проблеми със слуха. Тя казала да отидем в болница, за да проверим, дали нямам някакъв проблем със слуха. Майка ми точно след като чула това се разплакала. Тя и баща ми заедно отишли там където казала жената да отидат. Там проверили как ми е слуха, но без упойка. Когато излез ли резултатите лекарите казали, че не са на 100% сигурни, но на 80% смятали, че аз съм чуващо дете, но ако родителите ми искали да знаят на 100% трябвало да ми се направи упойка. Майка ми отказала, от факта, че трябвало да се прави упойка на такова малко дете. Едва навършила 3 годинки майка ми решила, че е време. Отново отишли с баща ми в София и лекарите направили упойката. Резултатите показали, че аз не чувам, само с дясното ухо съм чувала на 50%, но с лявото съм нямала никакъв слух. Лекарите питали дали има някой от родата на майка ми и баща ми, който е глух. Двамата казали, че няма такива хора. Родителите ми се съгласили да ми направят операция, но на лявото ухо, защото с него не чувам изобщо. Направили ми операцията и ми сложили апарат, след време сложили и импланта. В крайна сметка, глухотата ми е била ген от някакви далечни роднини на моята баба от рода на баща ми. Вероятно аз съм наследила това да не чувам. Както и да е, родителите ме записали на логопед в Кюстендил, но логопедът ми не ми бил достатъчен, защото тя не се занимавала с деца със слухово нарушение, затова майка ми ме записала на логопед в Благоевград при Ани. Правили сме много неща, които са ми отвличали вниманието и съм забравяла за това колко ядосана съм, че не чувам. Винаги когато съм се прибирала от логопед, майка ми се занимавала с мен непрекъснато, като всеки път пускала най – различни звуци, които трябвало да позная на какво са. Майка ми положила много усилия, за да ме направи такава каквото съм в момента, така че аз съм и много благодарна за всичко, което е направила за мен. Също така съм благодарна и на професията логопед за слухови нарушения, защото тя ми помогна също и то много. Баща ми по принцип бил по-зает с работа и много не се занимавал с това, но иначе, когато бил свободен винаги бил до мен, както и майка ми и ми помагали с най-различни неща. Преди да съм започнала детската градина, съм била в градина за по-малки деца, за да съм могла да следя какво говорят децата и да се науча по-добре да говоря. Но в тази градина имало учители, които били гадни, защото макар че били предупредени, че винаги трябва да нося апарата на ухото си, те ми го сваляли и са ме пускали да играя с децата без апаратите. Един ден се разбрало, че така правят и майка ми се чудела какво да прави. Майка ми звъннала на баща ми. Когато баща ми разбрал за това затворил магазина ядосан и отишъл в детската градина с майка ми и обяснили на директора какво правели тези учители. След това започнали да ми ги слагат и съм започнала да разбирам и говорела много по-добре. Вече когато съм пораснала малко повече майка ми решила, че няма да ме изпраща в училище за глухи деца, а ще ме изпрати в съвсем нормално училище. Постъпила точно по този начин и от тук аз вече започвам да разказвам историята, която наистина си спомням. Когато бях на първия си учебен ден знаех, че майка ми беше много притеснена за това как ли ще се справя, когато тя няма да е около мен, но все пак се оказа, че не беше толкова страшно и минах първия си учебен ден без проблем. Първото впечатление, когато влязох в стаята си бяха милите учители. Допаднаха ми много и те се държаха изключително добре и мило с мен. За мен това беше наистина много специално, защото знаех, че хората не се отнасят толкова добре с теб, ако си малко по-различен от тях. Класът ми беше много единен и успях да се сприятеля с всички. Човекът, който най-много ми допадна от класа и ми хареса беше едно момиче на име Лара, която беше много приятен човек. Тя винаги ми обясняваше значението на някоя дума, която не разбирам или когато разбра, че трябва да ми говори по – бавно, защото все още не бях свикнала да разбирам толкова добре, тя ми говореше по – бавно. Отказа се, че българският и литература е любимият ми предмет, въпреки че не разбирах някои значения на думите . Обичах да чета много, което ми помогна и да си обогатя речника още повече. Харесвах училището си и двете си учителки, за които съм много благодарна и до ден днешен, че успяха да ми дадат началните основи в обучението ми. Имаше един клуб “роден край”, в който моята учителка, включи деца от нашия клас, които желаят да ходят на екскурзии и да се занимават с извънкласни дейности. Аз се включих в този клуб и беше интересно понякога и ако трябва да съм честна ми беше и малко скучно, но екскурзиите ги харесвах най-много. Участвахме в състезания за рисуване и съм печелила общо 9 медала от 2019 до 2021 година. Дори спечелихме обща награда за един вестник, за който госпожата ни каза, че ще ходим на море и планина. Така осъзнах, че света на чуващите е може би забавен, но и лицемерен. Една година бяхме пак спечелили награда от клуба и пак ходихме на море. Мястото беше на Равда на съвсем ново място. Най – запомнящият ми момент тогава беше когато се бяхме прибрали всички от плажа, ходихме да разгледаме града и аз си говорех с мой съученик и без да искам сложих пръст на кукичката на импланта и тя се беше откачила и падна. Бях се побъркала от рев, защото не видях къде беше паднала, а беше прозрачна и си спомням, че казах “толкова съм непохватна, знам че трябва да си пазя имплантите, толкова съм зле”. Всички деца започнаха да търсят кукичката ми, освен мен. Аз не помагах с нищо, освен с това, че ревах и пищях като луда. Майка ми ме успокояваше с думи, че ще вземем нова кукичка, ако не я намерим, но аз заридах още повече и в този момент едно от децата каза “намерих я”. Всички се успокоиха и въздъхнаха, когато аз спрях с плаченето и взех много внимателно кукичката си. Не мога да си повярвам дори и сега, как само за една кукичка се побърках. Освен тази случка, лятото ми на Равда беше забавно. Имаше много забавни моменти с импланта ми, но имаше и моменти в които не се чувствах добре с тях. Например аз като по-малка тренирах народни танци и когато аз трябваше да водя първа, малко се забавях, защото имплантите ми така отчитаха такса на музиката, и всички ми се сърдеха, когато се бях забавила малко. Не беше приятно, когато и господинът ми се караше и сърдеше. Но продължих напред въпреки всичко. Но не и онази вечер, в която казах, че няма да тренирам повече танци. Вечерта беше посрещане на ПМГ с танц. Аз трябваше да бъда първа, но господинът ми каза, че ще се включа само на финала, мислех, че се шегуваше с мен, докато не разбрах всичко. Той не ми вярваше, че ще се справя, заради тръгването ми на закъснелия такт. Не можах да повярвам, че той смята това за фатална грешка. Въпреки, че се съгласих, аз се разплаках и всички се притесниха, ако изляза разплакана на сцената. Дори обмисляха, дали макар със съмнение те се съгласиха да играя накрая. Когато излязох на сцената всички мисли и думи, които ми казаха всички, само за да се предам, ме накараха да се разплача на сцената. Знаех, че всички зрители са ме видели и се опитвах да се усмихна, за да ги заблудя, че плача от радост. Не бях сигурна дали успях, но когато танца приключи, господинът ми се скара и каза да спра да плача, защото след малко ще бъде награждаването. Бях изпълнена с дълбока ярост срещу него, но знаех, че сега моментът не беше подходящ да вдигна скандал. Бяхме класирани, което зарадва всички освен мен. Бях прекалено обидена от всички, за да ръкопляскам дори. Когато отидох в съблекалнята майка ми дойде при мен притеснена. Аз я погледнах и казах “мамо защо изглеждаш по този начин”, а тя ми каза че ме е видяла, че съм плакала на сцената. Аз и казах че по – късно ще говорим. Майка ми видя, че не съм в много добро състояние, затова реши, че трябва да почака. Когато се прибрах ѝ обясних всичко. Майка ми изглеждаше много ядосана след разказа, че заяви, че няма да ходя повече при него. Аз се зарадвах, защото наистина го мразех след всичките тези години. Тази случка и до ден днешен все още ми е гадна, но знам че трябва да се примиря, защото има такива хора. Миналата година се записах на тенис на корт и там децата бяха по-добри. Господинът ми много ми хареса, беше много по – различен от господина по танци. Имахме един турнир в Македония и ние отидохме да се състезаваме. Успях да спечеля един гейм, но другите два ги загубих, не беше забавно, че загубих, ядосах се но знаех, че се случва такива работи. Когато отидох до колата на господина, за да пия вода. Дойде една моя съотборничка, която да пие вода. Аз си говорех с нея, но тя не ми говореше много и аз я попитах защо, и тя ми каза, защото винаги не разбирам, когато ми говори и винаги трябва да ми повтаря. Аз само завъртях очи и казах “вие също не разбирате винаги всичко, чуващи, чудя се защо ли, аз не чувам, за да ви разбирам всичко, но вие като чувате, защо не разбирате всичко, може би си прекалено зле, че да не чуваш всичко което кажа, защото и ти преди малко ми каза да повторя”. Тя само изпуфтя и си тръгна при господина. Не бях приела тази случка толкова нараняващо, защото не се беше случвало за първи път някой да ми каже подобно нещо, а и знаех, че дори чуващите понякога не разбират всичко, което им се каже. Ще добавя, че преди 4 години майка ми ме записа на лагер, за деца които не чуват и носят импланти и деца, които не чуват и използват жестомичен език. Лагерът се казва “Aрдус” и самите деца и учители са много по-добри от чувашите хора. Не бях сигурна защо децата не ми се струваха толкова лицемерни, но определено ми харесаха и приех това като нов свят, обаче на глухите. Дори всяка година до сега винаги първата ни среща е да се запознаем и да се опознаем. За мен това е вълнуващо, защото така се запознавам с хора, които имат различни интереси и характер. Има деца и по-възрастни хора в лагера, с които съм близка, но има и деца, с които не съм чак толкова близка. Например с едно момиче от лагера Сияна, с нея се разбирам доста добре, че дори си говорим на чат, когато не сме на лагер, но поради причината, че не живеем близко, не можем да се срещнем, освен ако не отида в нейния град и да я видя за малко. Наистина ми е трудно да ви опиша, че наистина много ми харесва самия лагер, но мога да ви кажа, че в лагера създаваш много интересни приятелства както и екскурзиите, на които ръководителите ни водят и научаваме много полезни неща, особено за по – малките, които ще го учат след време. Когато си взех матурите в 4 клас с висок успех, кандидатствах в ПМГ и се оказа, че ме приеха. Тази новина зарадва майка ми и аз отидох да уча там. Новата среда разбира се не беше същата като предишната, но все пак намерих приятели, с които да общувам. За да мога да чувам по – добре, майка ми беше казала на учителите, че трябва да седя на първия чин. Разбирам учителите, когато преподават и получавам високи резултати. Според мен мисля, че това, че съм с импланти, не ме прави по различна от останалите, защото аз пак чувам като всички останали, само където имам нещо на ухото си, на което почти не обръщам внимание. Ще има хора в живота, които ще се опитват да те наранят, че носиш импланти, но пък това от друга страна не е чак толкова важно, защото за мен по – важното е какво ще постигнеш в живота си, я не някакви си обиди за които трябва да се ядосваме (е поне малко). Нека всички бъдем от хората, които ще направят света по – добър за всички, които не чуват, не виждат, не могат да ходят, имат психично заболяване, имат различен цвят на кожата и т.н, все пак не може всички да бъдем еднакви в този случай, но това не означава, че не можем да се опитаме да ги приемем като всички останали. Винаги съм се стремяла да бъда по-различна от останалите по мой собствен начин. Не съм планирала бъдещето си да се занимавам със слухови нарушения, но знам, че ще има други хора които ще го направят вместо мен. Мен ме влекат съвсем различни и странни неща. Също така забелязвам, че има много хора, които носят лещи вместо очила, или хора, които носят импланти предпочитат да си ги скрият под косата и да не се виждат. Не одобрявам това, смятам че по-добре е да покажеш себе си, защото какъвто и да си ти, си специален за този свят. Щом съществуваш за този свят, ти наистина принадлежиш на него, дори да не мислиш така. Мога да кажа, че имплантите са мои спомени с хора, които са се погрижили да бъда едно чудо за тях. Благодарение на всички хора, които бяха до мен, аз им дадох възможно най-хубавия си подарък и той е, че мога да чувам и говоря идеално, като всички останали деца. Благодаря много, не си спомням всичко, което те са направили за мен, но някак си го усещам, че е било точно така и наистина съм благодарна на всички. Ще продължавам да се развивам още повече и със сигурност един ден всички ще си кажете “наистина това момиче беше много упорито и постигна много в живота си”, със сигурност ще се случи един ден, но до тогава има още много време, не забравяйте все пак, че това ще бъде един ден……..